През юли 2023 г. баща ми (72 г.) беше диагностициран с рак, който засягаше област от шията. Приеха го в столична болница. За отношението, условията и направената биопсия там не искам и да се сещам… просто един кошмар. „Новината“ ме удари като товарен влак, не знаех какво да предприема. Пиша тези редове и се надявам да са в помощ на хората, които е възможно да изпаднат в моята ситуация.
Баща ми престоя в софийската болница около седмица. Направиха му обикновен скенер и взеха биопсия. Бяха закърпили мястото на операцията като след аутопсия… просто ужас.
Търсех вариант да го махна от там по възможно най-бързия начин, защото бях сигурен какъв ще е крайният резултат ако остане. Беше започнал да се обездвижва. Туморът се разрастваше с дни, пристискаше кръвоносните съдове към мозъка, хранопровода и важни нерви, което предизвикваше трудно движение на лявата ръка и левия крак. Лекарите казаха, че операция е немислима, а вариант за лечение оставаха само химио и лъчетерапия, и то без никаква надежда. Прогнозите бяха максимум до няколко месеца да не може да се храни, да се задуши или да му спре кръвообращението към мозъка, с което да го загубим. Ще се въздържа да споделя „цветущите“ изрази, с които те описваха какво ни предстои.
Започнах обиколки по разни „светила“ на родната медицина с диска от скенера. При всички чувах едно и също – подготвяй се за най-лошото.
Няколко дни по-късно моя близка позната ми спомена за Звезди и нейния екип, и ни свърза. Без да губя и минута подготвих всички документи от изследвания, с които разполагах и им ги изпратих.
В рамките на 2-3 дни вече имахме подробни предложения за лечение от няколко болници в Истанбул. Пред мен стоеше тежкият избор на кой от вариантите да се спра. Държах живота на баща ми в ръцете си. Попитах Звезди – „Кой доктор би избрала? Аз не ги познавам, не знам какъв опит имат или пък тяхната история.“ – абстрахирайки се от чисто финансовото изражение на различните оферти.
Спряхме се на Университетска болница „Окан“ и доц. Каан Гьокче – лекар със завидни постижения в хирургичното лечение на рак. Тъй като състоянието на баща ми се влошаваше сериозно, вече почти не можеше да ходи, помолих екипа на „Медикъл Караджъ“ за съдействие и с транспорт от София до Истанбул. Получих го моментално.
Цялата тази организация отне по-малко от седмица и на 24.07 двамата постъпихме в болница „Окан“. Посрещна ни преводачката Хаят, българка живееща от много години там, която ни оказа пълно съдействие при регистрацията и настаняването. Целият екип на отделението от санитарите през сестрите до д-р Каан имаха изключително приятелско отношение към нас. На фона на това, което преживяхме в българската болница тук попаднахме просто в друга вселена. Всички изследвания и процедури ни бяха подробно обяснени. Бяхме в самостоятелна стая с две легла, с отделна баня и тоалетна, която се почистваше два пъти дневно. Само ще спомена, че на ден сестрите влизаха по над 30 пъти, за да видят как сме и да ли всичко е наред, мереха кръвно налягане, температура, даваха необходимите медикаменти, включваха системи и т.н. Осигурена беше консултация с кардиолог, УНГ и др.
При направен PET/CT, който в България дори не ни беше назначен се установи, че баща ми има разсейки и в други органи – бях дроб, черен дроб, първите два прешлена в основата на черепа – ситуацията се оказа още по-тежка, но родната медицина не беше установила този неприятен факт.
На петия ден от престоя ни се състоя операцията. Д-р Каан ме беше подготвил, че тя ще е доста тежка и е възможно да има и летален край поради напредналата възраст на пациента. В крайна сметка нямахме друг избор, трябваше да поемем риска.
Самата операция продължи около 5 часа – най-дългите в моя живот. Секундите за мен бяха часове. По едно време Хаят влезе в стаята и каза: “Д-р Каан ни вика пред операционната.“ Изтръпнах… Какво ли не ми мина през главата… Попитах: „Приключиха ли? Всичко наред ли е?“ Тя се усмихна и каза: „Всичко е минало перфектно. Спокойно!“. Отдъхнах.
Слязохме на етажа с операционните. Доц. Каан излезе и каза, че операцията е била много трудна (поради разположението), но успешна. Заедно с колегата му УНГ са успели да отстранят тумора и вече разполагали с достатъчно материал за изследване, тъй като пробата от биопсията, която носех от българската болница е бил толкова повърхностна, че не им вършела никаква работа. Баща ми беше настанен в интензивното и го чакаха да излезе от упойка.
На следващата сутрин бях допуснат в там, той беше вече буден, изглеждаше супер и дори не помнеше операцията. Аз му казах, какво се е случило предишния ден.
Ден по-късно излязоха резултатите от патологията – оказа нискодиференциран плоскоклетъчен карцином. Лош вариант, който трудно се лекува, бързо се развива и е възможно да направи метастази в далечни органи. Поредният удар за нас. Ясно беше, че предстоят месеци на химиотерапия и лъчелечение.
Въстановяването след операцията мина по план с ежедневни грижи от страна на цялото отделение в болница „Окан“. Чувствахме ги като повече от приятели.
На десетия ден ни подготвиха за изписване – взехме рецепта за необходимите лекарства за следващия един месец, като ни помогнаха и с набавянето им, смениха превръзките и тогава си позволих да погледна големите разрези от операцията… Бях учуден, нямаше шевове и всичко изглеждаше като от естетична операция – толкова финно. Перфектно изпълнение на доктора със златните ръце.
Сбогувахме се с целия екип, с който изкарахме повече от седмица в Истанбул и поехме към София. Момчето, което ни закара до Истанбул, ни върна и обратно. Помогна ни с всичко, което беше необходимо.
В София започнах търсене на място за продължаване на битката. Звезди ми съдейства да направим онлайн консултация и с онколог в Турция – Д-р Кескин от болници „Мемориал“, за съвет относно протокол за химиотерапия.
На следващ етап, отново с нейна помощ и опит се насочих към доктор в известна столична болница в София за последващо лечение. Тъй като баща ми все още не се беше възстановил напълно първото, което ни назначиха тук беше курс лъчелечение, общо пет пъти по един всеки ден. Това помогна много за борба с метастазите в шийните прешлени. Татко започна да става и да ходи сам, с бастунче. Малка победа!
След 20 дни беше първата химиотерапия. Не по препоръчания от д-р Кескин облекчен метод с малки дози през 7 дни, а по български протокол за лечение със стандартни количества, но за щастие със същите лекарства. Направиха му общо шест вливания на карбоплатин + паклитаксел, всяко през 21 до 28 дни.
В края на февруари 2024 г. минахме нов PET/CT с цел установяване на ефекта от лечението до момента. С огромна радост ни съобщиха, че всичко, което предприехме е имало огромен ефект и е дало перфектен резултат. Никъде нямаше и следа от рака.
Това накратко е нашата одисея, продължила около 8 месеца.
Надявам, се никога никой да не преживява това. Ако все пак се случи – знам, че е страшен удар, но не се отчайвайте. Колкото и малка надежда да има, тя все пак съществува. Използвайте я! Борете се! Вярвайте! …и потърсете Звезди!
Ако бях послушал докторите от онази първа болница в София, която посетихме през юли 2023 г. щях отдавна да съм се отказал и да съм загубил един от най-близките си хора.
Благодаря на Звезди, на целия й екип! Обичам Ви!
Благодаря на доц. Каан, за златните му ръце и за перфектната операция, която направи в болница „Окан“! Чувствам го като част от семейството!
Благодаря на д-р Кескин от болници „Мемориал“, за съвета относно химиотерапията!
Благодаря на целия персонал на отделението в болница „Окан“!
Благодаря на Хаят, че беше постоянно около нас при престоя ни в Истанбул!
Благодаря на Мурат за отношението и безпроблемния транспорт в двете посоки!
Благодаря на всички приятели и познати, които бяха с мен в един от най-трудните ни периоди!
Благодаря на съдбата, че ме срещна с всички Вас!
Нашата битка продължава! Трябва да пазим постигнатото!
Вярвам, че най-голямото изпитание мина! Няма невъзможни неща, стига да си всеотдаен и да ги преследваш с цялото си сърце!
Поздрави,
Димитър С.
